За пореден път в своята история България преживява тежък период. Период, свързан с бедност, унижение и тъга. Да, ние сме най-бедните граждани на ЕС, най-унизените от управниците и престъпниците си и най-нещастната нация.
Всъщност, българите страдат от простотията си, от ниското ниво на нацията си. Голяма част от сънародниците ни не осъзнават основни неща от заобикалящата ги среда. Те не разбират ясно откъде идва въздухът, който дишат, водата, която пият; какво става с боклука, който изхвърлят. Не са чели конституционните си права, не схващат принципите на демократичното управление, нито откъде идват парите в държавата, нито какви са връзките между инвестиции, консумация, производство. Когато се организира протест срещу някое безумие на управляващите, гражданите не идват, не се отзовават, отказват да защитят правата си (освен 80-100 души, което за почти дву-милионна София е незначително).
Народът ни е объркан, излъган, манипулиран и не знае какво да прави и накъде да върви. Не знае, защото образователното ниво е ниско.
От една страна, образователната ни система бе съсипана под действието на вътрешни и чуждестранни фактори, които нямат интерес от свободни и конкурентоспособни българи. Упадъкът е реализиран (с чужда помощ) от лидерите на Българската комунистическа партия чрез физическо унищожение на интелигенцията. Висшите партийци (едни ограничени, необразовани простаци) са могли да се задържат дълги години на власт само чрез постоянна и тотална репресия над по-умните (моделът на Сталин). Заплатите на учителите са поддържани толкова ниски, че преподавателската професия да се обезцени в обществото. Голяма част от населението е принизена до съвсем примитивни ценности и това се поддържа и сега, защото невежеството означава търпимост към престъпленията и лъжите.
От друга страна, съгражданите ни няма как сами да проявят инициатива за просвещение. Те ще поискат да се учат само ако имат възможност да видят как образованието драстично променя живота им, ако разберат, че знанието ги прави свободни и независими, че им дава възможност за достоен и пълноценен живот.
Във всяко общество могат да се намерят крадци, лъжци, измамници. В едно образовано общество обаче тази измет няма власт, лъжите им се разобличават бързо и лесно. В България този тип хора имат огромна власт. Болшинството от българските граждани от турски произход, вместо да получат шанс за достойна реализация в икономиката на страната ни, се използват от политически спекуланти по изключително антидържавнически начин. Тези наши съграждани не получават качествено образование и съответно не могат да осъзнаят как грозно ги манипулират. Ами останалите българи? Вижте анкетата ми за комунизма! В моя син, дясно-ориентиран и проевропейски сайт, 20% от посетителите към момента заявяват, че искат да се върне комунизмът – един престъпен, терористичен режим, съсипал страната ни. Ами ако сайтът ми беше червен? Ако направим същата анкета не в интернет, а в някое село? Никаква подкрепа не можем да получим от тези българи в инициативи за свобода, граждански права и прочее кухи и далечни за тях понятия.
Колко дълго наглеците, селските тарикати и некадърници могат да грабят и тормозят необразования ни народ? Експертите казват – три поколения. Три поколения са нужни, за да се съвземе смазаната интелигенция, пътуващите в чужбина българи да пренесат и разпространят впечатленията си и да се натрупа критична маса за възникване на гражданско общество.
Случва ли се вече промяната? Да, разбира се, макар че още не се забелязва ясно. Нещо повече, ние сме част от нея. Ние – тези които четем и пишем, които пътуваме, посещаваме научни семинари, постоянно усъвършенстваме знанията си и общуваме с останалите си сънародници – ние сме тези, които сеят семената на свободата, реда и законността, основите на правовата държава. Сега сме десетки, може би стотици. Скоро ще бъдем хиляди. После – десетки хиляди. Още 2 поколения и ще се образува достатъчно множество, за да се възпротиви на беззаконието, грабежа, произвола на властта и едрия капитал. Информационните технологии и мобилността са нашите съюзници, алчността и простотията са нашите врагове в тази борба за свобода и законност.
Общност на свободните хора
вторник, 18 ноември, 2008 в 17:49
Интернет изобщо технологиите до такава степен се развиват , че хората виждат голяма част от нормалния свят.Четат , комуникират , мислят .
Три поколение е прекалено много време , не вярвам да продължи толкова, най-малкото ми звучи много песимистично .
Ако се върнем назад – някой сеща ли се как целия народ е тръгнал да брани свободата си преди по-малко от 100 години. Тръгнали са защото са вярвали.
сряда, 19 ноември, 2008 в 15:23
Аз лично съм на мнение, че ако се установи пълноценен диалог между загрижените и искащите промени в ужасното статукво в страната, то промяната ще дойде значително по-скоро. Липсата на диалогичност е една от причините да няма напредък даже в мижавия обществен дебат, а какво пък остава в съвсем незадоволяващата ни реалност…
сряда, 19 ноември, 2008 в 15:24
Понеже тъкмо идеите движат развитието – това е доказано от поне три века. Ала у нас изглежда тепърва ще се разбира…
сряда, 19 ноември, 2008 в 17:45
Аз съм все по-малко склонен да се оплаквам от липса на диалогичност. Много хора четат блоговете като вестник – минават и заминават. Ако искаме диалог, можем да уточним списък от въпроси, да свикаме среща и да ги обсъдим. Не само, че ще има диалог, ами ще се намерят хора, които искат непрекъснато да говорят и не може да се вземе думата от тях.
Ето, Ангеле, подарявам ти идеята за блогърска конференция, ако желаеш повече контакт. Аз съм достатъчно ангажиран, но бих се включил, ако я организираш (в София).
сряда, 19 ноември, 2008 в 20:27
Мерси, но нямам аспирации да се занимавам с подобен род дейност. А че няма диалогичност и нормална комуникация даже е видно чак от Космоса: оказва се, блогърите сме станали нещо като мърморковци, при което всеки си мърмори в своя си октава, а ефектът, чини ми се, е нищожен, е доста съмнителен. Мнозина пък се изживяват като месии. Възвестяват „истината“ и гордо мълчат: считат че е под достойнството им да разговарят, да водят нормален човешки разговор с тези, антитези, аргументи. Истината обаче е процес, търсене, опитване, иска диалогичност и пр.. Обикновено най-много да съберат сила и да се изхрачат по някой, който мразят, щото ги превъзхожда в някакво отношение. Дано греша, но впечатленията ми за морала в блогосферата не са бляскави… е, има и изключения, но се броят на пръсти… нашата блогосфера точно отразява нравствения статус на самото общество… казвам каквото мисля, не ми е присъщо да лицемеря…
сряда, 19 ноември, 2008 в 22:31
Много добре написана статия. Аз споделям същото мнение, че са необходими 2 – 3 поколения за се съберат достатъчно хора, за които гражданското общество представлява ценност. Но какво правим ние, които сме се родили тук и сега?
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 1:08
Дам точно „какво правим ние които сме се родили сега“ , диалога е единствеят начин , отвореният диалог , така нещата ще се погледнат под различни ъгли , ще се появят нови идеи , най-вероятно и нови хора. Незнам за вас но аз познавам най-малко още двама човека които биха влязли в диалог. Замислете се ……….
.
.
А начите да се направи това са много , даже и като коментари на една статия
Аз лично го правя защото имам съзнание , мисля , виждам нещата , някак си не ми е присъщо да стоя от страни и безучастно да наблюдавам.
„Ако искаме диалог, можем да уточним списък от въпроси“ – винаги съм се питал за какво са тези анкети
.
Никъде не видях идеи , „ам сега на къде“ явно страха си казва думата.
, а да идват избори подготвят почвата.
Нормално или ще те помислят за наивник , или за някои за луд
Съсипана интелигенция , крадливи нещастници, образование това са обширни теми по които има какво да се каже.Но конкретно ,с конкретни идеи …………..
В такъв диалог бих влязал.Общите истиви ………… „ами естествено ,че ще те подминават като вестник“.
Какви срещи ….. глупости
ходил съм на такива , събрали се разни болни мозаци и си говори оня как бил в USA и „ко“ видял без да слуша останалите или да правят връзка с темата(Петък вечер 
).
Докажете тук кой сте , и не си обмисляите много изреченията , щотото звучите дървено :Р.
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 6:09
Калоян, напълно си прав, но искам да напомня нещо, което постоянно се забравя, а то е тривиално: идеите движат света. А идеите (пък и стоящите зад тях ценности, обуславящи ги), когато се изразят, звучат като „общите истини“, които ти, да речем, недолюбваш. Когато се разговаря, разговарящите „бистрят“ идеи, сиреч, бистрят съзнанията си, надмогват объркаността си, заедно откриват опорни точки на мисълта, а също и, бих си позволил да жажа, и на вярата си. Да не подценяваме вярата (не в Бога, а иначе), тя има огромна роля във възникването и съществуването на нашите идеи. А че идеите движат света, това се знае от памтивека, само дето у нас, понеже материалистите винаги са били мнозинство, тази толкова проста истина не се признава. Но ако нещо е истина, то това дали го признаваме или не го признаваме съвсем не променя факта, че е истина; който пък не признава някои истини, такъв сам си е виновен: понеже без истината няма как да живееш смислено и разумно.
Това исках да кажа. И още нещичко: ние сме различни, и трябва да приемен това не като превелико нещастие, ами като същинска Божия благодат. Тази проста истина у нас пак не се „признава“: като разговаряме, всеки се счита за длъжен да принуди опонента си да почне да мисли като него, иначе почва да се ядосва, да нагрубява, в един момент пък се отказва изобщо от разговора, щото му се вижда неприятно даден човек да стои на гледната си точка. Сдушваме се се тези, които мислят като нас, те са ни приятни, макара че ако се замислим, по-важни и по-интересни за нас са хората, които стоят на друга гледна точка, понеже с тях има смисъл да се разговаря. А пък когато разговаряме, забелязал съм, че разговарящите изобщо не се стараят да вникнат в гледната точка на опонента, да признаят основанията му, да се съгласят, че начинът, по който той вижда нещата, е напълно допустим и по свой си начин помага да се придвижи напред нашето разбиране спрямо предмета на спора. Нещо повече, разговарящите у нас даже нямат търпението да изслушат опонента си, понеже добре знаят, че той, след като не мисли като мен, няма смисъл да го слушам, респективно да го чета. Ето аз примерно, щото съм нещо като философ, често забелязвам следното: чете някой, в един момент обаче почва да не разбира, и вместо да се постарае да вникне, да открие смисъла, не, няма такова нещо, изстенва недоволно, и почва да вопие: „Баси глупостите, ноого прост е тоя бе?!“. Даже някои прочути и уважавани блогъри са ми заявявали така: „Виж какво, може и да казваш смислени неща, ама яз немам търпение да те изчета; всичко обясняваш, и преливаш от пусто в празно, по тази причина не искай да те чета!“. Значи човекът не разбира, вместо да опита наново да разбере, както правят искащите да разберат хора, нашенецът обявява това нещо за „неразбираемо“, а пък в един момент почва да обявява неразбирането си за голяма добродетел. И разговорите у нас са в резултат толкова безсмислени, повърхностни, те са жалки опити за проявяване на известно остроумие, за оригиналност, ала онова, което е техен основен дефект, е неумението и нежеланието да се мисли. Аз бих нарекъл това найш основен, най-жесток и дори убийствен национален дефект или кусур.
Ето по тия причини аз винаги съм настоявал, че ако се появи известна култура на диалога, то тогава ще се породи и смисъл в разговорите ни. Иска се да се спазват някои прости правила, особено пък при разговорите, касаещи такива сложни теми, каквито са човешките, обществените, политическите. За политика у нас разговорите и дискусиите са крайно елеменвтарни: всеки изявява собствената си ограниченост, изобщо не се опитва да вникне в гледната точка на опонента, просто изявяват своите пристрастия, глупавата си вяра в някакви най-пошли идеологеми и митове, липсва всякакво желание за задълбочаване, липсва и елементарен респект спрямо личността на опонента. И последното, на което искам да обърна внимание е именно това: да се уважаваме. Без уважение към драгата личност нищо не се постига. Просто трябва да разбереш, че не си априори най-умният, а това трябва да се доказва. Но умният, като открие умен човек, изпитва невероятна радост, защото е празник да разговаряш с умен, мислещ и разумен човек. Такива хора са същинска рядкост, може би по тази причина у нас толкова не ги ценят. Ала глупакът, като срещне умен човек, изпада в най-люта ненавист към него, и почва да ръмжи, да плюе, да ръкомаха, ако може би го стъпкал и смазал. Достойнство ли – айде де?! Нема такова нещо, важното е умните да бъдат унижени, и понеже у нас най-ценните хора съвсем не се ценят, точно затова у нас триумфират некадърниците, безнравствените, глупаците. Ние такива си туряме и за управници ако сте забелязали. А пък като по някаква случайност изберем за управник умен човек, веднага мнозинството най-всеотдайно го намразва. Глупакът няма как да се възхити на умния. Ето по тази причина у нас най-мразен е Костов – понеже е най-умният политик. Факт, колкото и да е неприятен. Значи ненавистта към даден човек е точно мерило за неговото интелектуално превъзходство – имам предвид по нашите географски региони. В останалия свят ценят най-много, както подобава, най-умните си хора.
Това е малка част от въпросите, касаещи голямата и съдбовна тема за това как разговаряме и защо не се разбираме. Мисля, че тя има възлово значение. Ако напреднем в нейното проясняване, ще можем да се предпазим от най-честите грешки, което пък е предпоставка да възникне смислена дискусия и пълноценен човешки разговор. Без такива разговори донекъде няма да стигнем. У нас забелязвате ли как „дискутират“? По телевизиите примерно – ами крещят, надвикват се, изобщо не слушат другия, плюят се, фърчат плюнки и пр. Затова страната ни е станала подобна на лудница. Затова объркаността на хората у нас е станала вече нещо като национална добродетел. Затова и нямаме напредък, а всичко гние и се разлага. В това число и демокрацията ни, и политическия ни живот са сполетени от тия недъзи.
И да не забравяме това: идеите движат света. Безидейните нации, нациите, които не изпитват респект към жизнените идеи, не могат да просперират. Мислещите нации, уважаващи духовните неща, ето, примерно немците, преуспяват. В Германия даже, не знам дали ви е известно, уважават философите си. Аз съм философ. по-обруган философ от мен няма в българското интернет-пространство. Е, Костов е само по-обруган, ама ний с него сме от една „пасмина“. Грешката ни е, че мислим. И че не се подмазваме никому…
Но да свършвам, щото май пак се олях. Май пак никой няма да прочете казаното от мен. Щом го е казал философ, значи „нема смисъл да се чете“, нали тъй, таварищи?
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 10:44
Ангел Грънчаров казва: като разговаряме, всеки се счита за длъжен да принуди опонента си да почне да мисли като него, иначе почва да се ядосва, да нагрубява, ….
Добре. А ти избягваш ли такова поведение?
Към Калоян – не мога да се ориентирам какво предлагате. Този сайт е пълен с идеи, пък и непрекъснато каня читателите да ги доразвиват и да добавят още.
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 11:26
Радо, знам, че за мен разни хора усърдно разпространяват някаква митология, че съм бил не знам какъв си, проклет човек, недиолагичен, сектант и пр., и т.н., и ала бала. Имай предвид, че вече около 30 години се занимавам с преподаване на философия, и доста съм напреднал, предполага се, в тази насока: да бъда деалогичен, да разбирам другия човек, да го изслушвам най-внимателно и пр. Това ми е професията, нали разбираш? Ето по тази причина не ми е приятно някакви си дилетанти в моята област да ми приписват и пришиват разни недостатъци, които са ми дълбоко отвратителни, да почват да ме учат как следва да мисля, и така подвеждат сериозните хора като теб да страдат от разни там неверни представи за мен, пък и за други хора. Та те съветвам да се абстрахираш, доколкото това ти е по силите, от разни „масови настроения“ и да се опитваш всичко да преценяваш сам, иначе човек рискува просто да страда от неадекватност… негова си работа де… само че да не е за чужда сметка или на чужд гръб…
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 14:15
„Диалогичен“ и пр., пардон за грешките, заради бързането са. Впрочем, защо имам чувството, че темата не беше нечия, още по-малко пък моята, личност, а нещо съвсем различно и доста по-важно?!
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 14:26
Писането на много дълги постове накъсва диалога. Оставяй през няколко изречения малко въздух.
Да се върнем сега по същество. Какво можем да направим, за да скъсим този период за гражданско узряване на нацията? Моят отговор съм го написал сред нещата, за които си струва да се преборим: засилване на гражданското образование в училищата. Други идеи?
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 18:31
Аз преподавам гражданско образование
То е в ужасна криза. Причината: лечностно-духовен и ценностен дефицит, най-пошъл прагматизъм в общността и сред подрастващите. Да припомня и есенцията на горния си дълъг пост, който явно е трудоемко да се чете: липсва диалогичност, налице е неумение да се комуникира, за което е свидетелство и такушната дискусия. Разговаряме по-зле отколкото това как разговарят глухите…
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 18:39
Защо не вземеш да ни разкажеш, само че не философски, а синтезирано с малко думи, какво, на кого и как преподаваш и в какво се състои ужасната криза.
(Ако на младите не им е интересно да те слушат, може да не е непременно в резултат на пошъл прагматизъм.)
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 20:20
Не обичам някой да ми предписва как, с какви средства и с какви думи да се изразявам, понеже това е мое лично пространство. В блога ми в рубриката ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ има доста материали (включително и клипове), чрез които можеш да задоволиш интереса си.
(Ако смяташ, че младите имат заради възрастта си някакви интелектуални предимства, горчиво се лъжеш. Освен това се самоопровергаваш: нали всичко зависело от образованието, предполага се, по-възрастните не само са по-опитни, но и могат да са доста по-образовани – аз например преподавам неща, които ти едва ли някога си учил.)
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 23:41
Дам не умеем да водим нормален човешки диалог , не се спазват елементарни правила , от там вси
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 23:52
Ангел казва много истини(що не си пускаш коментарите като видео, мн са дълги ) , сега остава и да ги приложим. Ок тръгвате от общото за да стигнето до нещо конкретно. Никои не обича ПРАЗНИТЕ ДУМИ.Никои няма да ви забележи, ако пускате общи неща .Това вожи и за философите.
Кажете бе хора кратко и ясно ,Автора е маркирал основните линии с тъмен шрифт.
четвъртък, 20 ноември, 2008 в 23:59
@Ангел: Изгледах 7-те клипчета – всяко следващо с все по-голям интерес.
Нещата, които казваш че си открил, че си напипал –
– това са неща, които в Скандинавските страни, Холандия, Швейцария, Канада и вероятно още други държави, за които не знам, от десетилетия се правят. Те използват и други методики, в които съм участвал в ролята на ученик и винаги ми е било изключително интересно и приятно. Освен това, на децата се дава възможност да посетят общината, да седнат на столовете в местния съвет, да влязат в новинарско студио, да седнат пред камерите и да прочетат нещо на ауто-кю (това по време, когато у нас още се четеше от листове) и т.н. и т.н. На 15 години вече се възприемат като граждани, започват да разбират как работи обществото им.
С това не омаловажавам приноса ти – напротив, изключително важен е.
Този ценностен дефицит, за който говориш – той се лекува донякъде. Не можем да влезем в семействата и да определяме как родителите възпитават децата си, но поне в училище може да се работи активно и професионално и отчасти да се компенсират празнините.
(Директен линк към материалите: ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ.)
петък, 21 ноември, 2008 в 5:47
Радо, да, така е, у нас става често така, че преоткриваме колелото просто защото сме много изостанали. Това, което аз и неколцина други преподаватели по гражданско образование правим, може да се сравни с първите пролетни птички, а пък по принцип нещата у нас са в крайно лошо положение: авторитарната педагогика стои непокътната. Тази е една от причините да расте едно в общи линия нихилистично, неразбиращо и объркано поколение.
Калоян, в един разговор е неизбежно това да се появяват нови и нови въпроси, това не е и толкова лошо, както ти изглежда: проблемите трябва да се осмислят все по-цялостно. Вярно е, че мнозина са обучени в един позитивистичен канон: на всеки въпрос има само един „верен отговор“, но това в тази област не е така, има много частично верни отговори, а истината е търсене.
петък, 21 ноември, 2008 в 10:13
Този материал за гражданското образование е грехота да стои незабелязан. Ще взема да напиша една статия и да го рекламирам, тъй да се каже.
петък, 21 ноември, 2008 в 15:38
Радо, недей, ще вземе да умре някой вълк в гората!
Щото добрата традиция у нас повелява да не правим подобни самотвержени постъпки: всичко онова, което ни се види „по-необичайно“ или различно, трябва да бъде подминато с мълчание и презрение…
петък, 21 ноември, 2008 в 15:43
Пропуснах обаче нещо важно: благодаря за проявения интерес и за положителната оценка!
събота, 22 ноември, 2008 в 8:54
Дам да училището е нещо много важно , но проглема в липсата на комукация е точно авторитарвия начин на преподаване всяването на страх в учениците.
.
Да , това е началото ,и се радвам че има хора като Ангел които развиват тези идеи.
Незнам да ли сте забелязали но хората (в обществото) не умеят (НЕ ЗНАЯТ КАК) да комуникират , по един свободен начин.Поне аз така виждам нещата. Някак си всички са затворени в своя си свят, със свойте си проблени. Лично така си обеснявам целия този индивидуализъм.
А нещата никак не са сложни
събота, 22 ноември, 2008 в 12:12
Вярно е това, много сериозен проблем е това, че не умеем да разговаряме, да слушаме, да разбираме, липсва ни съзнаие за важността на тия наглед прости неща; не признаваме на дело правото на всяка личност да има свое мнение, а само на думи го признаваме и пр. И това важи не само за учениците, ами особено много за по-зрелите, да не говорим за възрастните хора. Липсва култура на личностните отношения, демократична култура, култура на търпимостта и пр. Аз вече години наред се занимавам с тия неща в моя ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА, имам и книги на тази тема, примерно „Етика на достойнството“ (с подзаглавие „Изкуството да се живее“. Но кой ти чете в тия времена такива „сериозни книги“?! Дабеше „Плейбой“ бива, ама пък точно такива…
неделя, 23 ноември, 2008 в 10:53
Диалогат не е единнствето , да може би това е началото ,но след това всичко казано трябва да се докаже С ДЕЛА.Това е критерии по който може да оценяваме хората.
,доста от тях имат издигнати паметници.
Не може да се губи време за да се изясняват всички детаили. За мен времето е от значение незнам как е при вас. Но ………. как да го кажа , дано не обидя някой „има си хора за всичко“. Едни раждат идеите , други ги попиват и развиват, трети ги прилагат в конкретни дела.Може и да има универсални хора които правят нещата от началото до края , умират за идеите
Но ние сме обикновенни хора. Мога да говоря лично за цебе си. Аз не съм философ.За мен е достатачно едно „приемливо ниво“ на истината,след това започвам да работя – конкретно.
Какво цял живот да си говорим ли , след като вече проблемите и решенията са дефинирани на „приемливо ниво“.
.
Това е моето абстрактно виждане за нещата , от там може да видим какви типове хора за нужни за една идея.
неделя, 23 ноември, 2008 в 19:53
Калоян, съгласен съм до голяма степен с това мнение. Мисля, че има още мегдан за дискусия и изясняване на нещата. Въпреки това, сегашното положение е ужасно и всеки загубен ден струва скъпо на страната ни.
Казваш, че виждаш решения, дефинирани на приемливо ниво и това ти е достатъчно, за да започнеш да работиш конкретно. Какво можеш да направиш? Или откъде предлагаш да започнем заедно да правим нещо конкретно?
неделя, 23 ноември, 2008 в 23:47
Погледни последното изречение от коментара ми .Браво на вас виждам ,че доста усилено пишете постове, но мен тези идеи са ми далечни , да интересни но далечни. Не бих тръгнал да се занимавам за бъдещето на овцете. Защото те едва ли ще осъзнаят правилно намеренията ми(най-вероятно манипулирани от някой охранен комунист).
години ще си чакаме на опашките и ще си мълчим като говеда.
Вие сте свесни хора и затова коментирам с вас , моите виждания.Но всички знаем липсват всякакви морални , етични или каквито и да е било принципи в управлението на милата родина.Та аз ли поредния „цървул“ за тях ще им изляза на среща. Нещасниците са заграбили токова много , с което са добили такава мощ че няма начин неее трябва да си луд да им излезеш на среща.
Може така си пишем в нета , да се обогатяваме взаимно , но за нещо повече поне аз не виждам бъдеще.
Дано поне технологиите, общуването с чужденци (пътувания) помогнат на повече хора да прогледнат. Но за следвашите 100
понеделник, 24 ноември, 2008 в 7:54
Калоян, така е, ние сме различни, и точно това ни прави необходими един на друг. А всеки нека прави това, което може най-добре, и да допринася за общността с това, в което е най-добър. Има хора практици, има и хора мислители, има и хора съзерцатели: не бива обаче да мислиш че някои имат предимство, и тия, и вторите, и третите са необходими на общността – и са незаменими. Аз примерно нямам политически амбиции, понеже мое призвание е друго. А пък разговорите също са правене на нещо, също са дело, и то твърде важно: оттук тръгва всичко. В разговорите хората осъзнават какво и как следва да бъде направено. И се овладяват от решимост да го приведат в дейстие. Как тогава да смятаме, че били излишни, че били напразно умуване?
понеделник, 24 ноември, 2008 в 13:03
[...]
петък, 5 декември, 2008 в 10:45
Споделям това мнение, както и констатациите на коментиращите. Да, трябва да се говори, да се пише, да се полагат усилия…
неделя, 15 март, 2009 в 5:12
Здравейте, искам да ви разкажа за едно балканско село.
От много години властимеющите се опитват да изградят язовир над селото. Жителите на това село не са съгласни, не само защото ще им отрежат пътя към планината, но и поради много други причини. Може би трябва да спомена, че в това село има гимназия, където не по решение от горе, подготвят децата си за планински водачи и ги ориентират към устойчиво ползване на планината. Та присъствах на общоселско събрание, на което жителите на селото се организираха за нови протестни действия и отпор на проекта. Залата беше препълнена, но това което беше „необичайно“ бе, че първите няколко реда бяха заети от баби с внучета – някой съвсем невръстни. Едва ли щяха да разберат доводите, които се обсъждаха, но ей богу нещо беше много важно за жителите на селото – техните невръстни деца също да са там.